Пример за премиер

Премиерът на Великобритания Дейвид Камерън обеща пълна прозрачност на разходите на правителството.

Бойко и ПУТКА

Бойко бодро преряза (обряза, сряза) лентата (ципата, квото и да е) на Пернишкия университет по телекомуникации, компютри и архитектура, a.k.a. ПУТКА - бисера в короната на българската образователна система.
Фройдисткият му акт, наситен със символика - 140 и някоя годишнина от раждането на БАН; реже лентата, пък отказва да стане почетен доктор на ПУТКА; пък 52-и университет в малката ни, но петимна за познание страна; даде хляб (че и сос) на жадните за заглавия журналисти. И те великодушно пропуснаха думите на образователния му министър (не че Го образова, просто е в кабинета му; веднъж дянков се опитал да Му обърне внимание, че "Капиталът", който Той четял, не е от карл май, а от карл маркс, и Той се плеснал: "Ебаси, а аз прочетох вече 100 страници и се чудех къде са индианците!"), че са ни множко държавните университети - цели 37, и е крайно време да се консолидират и да станат не повече от 12-13.
И най-старият, че и почти единственият достоен сред тях, тихо застена под игото на консолидацията. Но простена толкова тихо, че почти никой не разбра как СУ ще накара студентите си да доплащат за парно в щутгарт и как отдавна всичко припечелено от него отива в бездънната яма на топлофикация и други кредитори. А простена толкова тежко, щото се реши - СУ  ще затвори за дървена ваканция през зимата, като "антикризисна мярка"!
Това е - Софийският умря, да живее пернишкият ПУТКА!
Ще кажете като червената шапчица от вица - еей, съвсем ебахте майката на тая приказка!
Но ние просто регистрираме две събития от един и същи ден.

Некои дребни и малко известни наблюдения от изминалите неколко дни

1.

По случай 15-годишнината на M-Tel хакери (лично аз предпочитам да ги наричам компютърни шегаджии) бръкнали в системата на оператора. Взели си нещо, но какво не разбрахме, защото кибератаката не намери място на нито една вестникарска страница. Но няма страшно, защото днес мярнах поне в няколко национални газетки познатите слогъни „M-Tel - винаги до теб” и „M-Tel – това е твоят глас”. Сиреч, видимо компанията още плаща навсякъде за реклама, сиреч компютърните шегаджии не са източили от системата й пари. Е, може би само малко ЕГН-та. Официално проблем няма, да знаете.

2.

Васко Педераса направи дует с Васко Кеца. Знам, че докато напиша и пусна това малко известно наблюдение, то вече ще е обиколило youtube и vbox и ще се е превърнало в широко известно такова, но не се сдържах. „Огън от любов” подпали столичното заведение, избрано за прИмоцията на новата стара песен на тънък глас. Вестниците любезно ни осведомиха, че клубът възнамерявал да миксира попа и фолка всяка сряда. А всеки четвъртък – вечеринки на самотни дами и господа. Годени, обвързани и привързани нямало да се допускат. Притеснявам се кой ще проверява наличието на бракуваност. Ако фейсконтролът е симпатичен и пенисът му е естествен, моля пишете ми на baklavi4ka@gmail.com.

3.

Както написа една агенция - и Анна и Мария си отидоха. Борисова пък се опъвала до последно, но накрая я опънали... на хирургическата маса и й направили трепанация. Вече твърди, че се казва Анна-Мария Борисова.

Съвсем сериозно, вестниците пропуснаха още една малко известна подробност. Че премиерът й бил толкова бесен, че буквално изхвърлил в кошчето за боклук концепцията й за здравна реформа. Тази подробност ми е важна. Дава ясен сигнал и за психическото здраве на министър-председателя.

4.

Говорейки за психическото здраве на министър-председателя, честно, притеснена съм. Дава ясни си-си-сигнали, че иска да си ходи и да ни остави на червените караконджули. В интервю за Сашо Диков: „И в мен има напрежение, защото полагам огромни усилия да изкарам държавата от кризата. И го правя. Намалих ли цената на газа? (…) За тебе съм самохвалко, за мене съм вече един истински преуморен човек, вследствие на изключително много ангажименти и работа. Ако се оценява”.

5.

В същото интервю Борисов каза още, че ще си подаде веднага оставката, ако има протест срещу политиката му. Не уточни обаче какъв протест. Днес еколози излязоха с плакатите пред Министерския съвет. Нещо там за Пирин и Кара дере беше. Утре Бойко има събитие в качеството си на премиер. На парламентарен контрол е.

6.

Вицепремиерът и МВР шеф Цветан Цветанов отне законодателната инициатива на депутатите! Ама не се гъбаркам. Това е малко известен, само на няколко журналисти, факт. Попитан защо парламентаристите на ГЕРБ не пишат закони, а чакат само на Министерския съвет и поради това дневният им ред се изчерпва още в сряда, когато започва, Цветанов отговори: „Ами те участват в работните групи към министерствата, които правят законите. Много са активни”. Очевидно не пожелал да разбере въпроса, той му бива зададен още веднъж, но по-бавно: „Защо депутатите не пишат сами закони, каквато е една от основните им функции, г-н вицепремиер?”. „Ами, вижте какво стана, когато избраниците на БСП тръгнаха сами да го правят. Родиха поправката Ванко 1 и освободиха много бандити от затворите. Така че по-добре да пишат законите с Министерския съвет”, отвърна той. Официално България е парламентарна република. Според Wikipedia.

Как се стигна до стачната вълна 29/09/2010

За пътя до Албена и Бог

Разстоянието от София до Албена е сравнително малко – малко под 500 километра или за протокола – 452, като не минаваш през Варна. Взима се за 6 часа, като спазваш знаците, намаляваш на камерите и в моментите, когато отсрещната колона ти присветва – значи около десетина пъти общо. Целия път може да се раздели на различни теми и има своите особености.

Първата – излизане от София

Съпътствана от заспали забързани шофьори, управляващи в софийски стил, без значение колко е часът; софийски радиа, които се разпадат на първия завой и залитането по магистралата, като не е много ясно къде започва тя – край Богоровите, Яна, от Джъмбо или от някъде другаде. Маркировката я няма никаква, а стигаш до някъде, откъдето вече е започнало състезанието.

Втора част - магистралата

Ех, магистралата. При спокойно време – все пак техническото съоръжение става. Природата наоколо е красива и може да се наслаждаваш на живописните гледки. Ако вали дъжд обаче е страшно. Ако те заслепява слънцето – също. И в двата случая около тебе се изпълва с извънземни, които не се подчиняват на земните закони за гравитация, триене, осукване, обтягане, разширяване, свиване, оплитане, отлитане – изобщо нечовеци управляват неавтомобили по немагистрала от бабуни. След бясната надпревара, която в най-лошия случай я превзимаш за по-малко от час, настъпва ключов момент от пътя – завоите за излизане от аутобана и поемането към следващата отсечка – живописното трасе Ловеч, Троян, Севлиево, Търново. Та как свършва магистралата – с дълги остри добре обозначени завои, на които отново никой и смята да намали, защото, както вече споменахме, става дума за извънземни, а те са като децата - нямат спирачки.

Част трета

Ако някъде по магистралата сте срещнали ТИР, може и да не сте го забелязали в бързината. Тук обаче няма как да не го видите, подушите, разберете какво носи, откъде идва и накъде отива, да научите регистрационния му номер, да опознаете нрава на шофьора му. Хвала на всички шофьори на тирове, които управляват в хармония с останалите автомобилисти! Не се шегувам. Пак тук, в тази отсечка, може да откриете как автобусите, които имат уж ограничение от 90 км/ч, могат да ви задминат със 120, като вътре дремуцат забързани за някой друг град граждани. Хубавото на тази част е, че е общо взето права отсечка, че се вижда всичко и че отново наоколо е красиво. Не случайно там хората са с добър нрав, балканджии и зевзеци. Мястото, на което живеят, им се отразява благотворно. В някакъв момент обаче човек доста се чуди накъде отива, защото табелите предимно са за Севлиево Grand Prix – какво е това Севлиево и каква награда те чака там - така и не става ясно. След отбивката към несбъдната награда все пак се появяват табели за Велико Търново. Този старопрестолен град. Чудя се кой е новопрестолният. Винаги може да се загубите там – може да решите, че сте ТИР и да тръгнете да обикаляте. Трябва ви навигатор, за да ви напътства да пребродите през двете безумни кръгови едно след друго – на които местните сякаш ходят по цял ден да се въртят и да ги разглеждат, вместо да се разхождат по Самоводската чаршия.

Част четвърта – някъде край Търговище, Омуртаг и още няколко хана (кана, пардон!)

Тук пак е красиво, пак има завои, маркировката е най-вече предупредителна – с много знаци за опасен участък от пътя, които не спират извънземните. Пътува се дълго, много, изморително е, с усещане за по средата на нищото, нищо че в това нищо се намират няколко български столици, явно прабългарите са си падали по нищото.

Емоционална интермедия за красотата

Може би това нищо е красотата. Пейзажът е спиращ дъха, има простор, малки хълмове, долчинки, букове, свежест, много цветове по нивите, които все още са само поля и не се обработват особено много, а някак от само себе си, от нищото. Мирише на земя, дори и на пътя. Красиво е. Има особена светлина там.

Никой не спира в нищото. Защото няма къде да се спре.

Край на интерлюдията.

Част пета – Шуменското плато

Шуменското плато започва отдалече с един крайпътен ресторант до едно водно пространство. Хубаво е и вече пътникът си мисли, че е все по-близо до морето. После настава някаква истерия. Всеки отново се забързва към онова море, ставащо все по-близо в тази бързина. В Шумен има катаджии, като навсякъде, но тези в Шумен много уважават трафика от отбивката от Търново, и понеже сме егоцентрици, а егото ни се помещава в София, ще я наречем отбивката от София. Пак там особено се проявява шофьорската колегиалност, ограничаваща се единствено в присветкването с фаровете. Едва ли някой е отбивал в Шумен, защото бърза за магистралата. Тази магистрала беше много добра преди. Сега е надрана и с парцалив асфалт, на места така те премята, че едвам се задържаш на пътя. Но си все по-близо до Варна, а като видиш кабинките на Девня, може да го броиш, че си пристигнал.

Част шеста – няма такава част, тук набързо завиваш към Аксаково, малко се бъркаш, ама след толкова много път си свикнал опипом да се оправяш по родното трасе и хващаш към Оброчище, малко остава, приятно е, най-много да се разминеш с някой огромен комбайн, какъвто не си виждал дори и на Пловдивския панаир (това винаги ме радва, защото нали уж едно време Добруджа е била житницата на Европа) и караш към разклона на Оброчище. После всичко е ясно.

Смисълът на този текст не беше пътепис. Смисълът на този текст беше да се изведат някакви правила, някакво обобщение, поука за българските пътища. Очевидно обаче тези пътища са неописуеми – опасни, тесни, дори и да са широки, пак опасни, стари, дори и да са нови, не се поддържат, пак опасни, заради хората, които карат по тях. Дори и да има магистрала от София до Варна, не искам тя да е като магистралата от София до Ябланица или от Шумен до Варна. Искам я добре направена, добре маркирана, с много асфалт, с равен асфалт, с бензиностанции по пътя, с разумни завои. Искам Бойко Борисов да пропътува тази отсечка с обикновен опел астра, фиат уно или голф двойка. А не да ме задминава с кортеж от пет автомобила и да ми демонстрират джеймсбондовски мурафети. Искам и шофьорите да са земляни, да са нормални хора, а не безсмъртни камикадзе (хубав оксиморон се получи). Защото в момента единственият, когото го е грижа за българските пътища, е Бог. Дори и да не вярваш в Бог, след този трафик си убеден, че съществува и че само той те е опазил. А той има много неща да прави, както казва о. Кънчо – не бива да го безпокоим за щяло и не щяло.

П. С. Мога да ви разкажа и за връщането – ама нали и вие бяхте там, в задръстването и в аварийната лента на влизането на тунелите карахте със 150.