Как се стигна до стачната вълна 29/09/2010

За пътя до Албена и Бог

Разстоянието от София до Албена е сравнително малко – малко под 500 километра или за протокола – 452, като не минаваш през Варна. Взима се за 6 часа, като спазваш знаците, намаляваш на камерите и в моментите, когато отсрещната колона ти присветва – значи около десетина пъти общо. Целия път може да се раздели на различни теми и има своите особености.

Първата – излизане от София

Съпътствана от заспали забързани шофьори, управляващи в софийски стил, без значение колко е часът; софийски радиа, които се разпадат на първия завой и залитането по магистралата, като не е много ясно къде започва тя – край Богоровите, Яна, от Джъмбо или от някъде другаде. Маркировката я няма никаква, а стигаш до някъде, откъдето вече е започнало състезанието.

Втора част - магистралата

Ех, магистралата. При спокойно време – все пак техническото съоръжение става. Природата наоколо е красива и може да се наслаждаваш на живописните гледки. Ако вали дъжд обаче е страшно. Ако те заслепява слънцето – също. И в двата случая около тебе се изпълва с извънземни, които не се подчиняват на земните закони за гравитация, триене, осукване, обтягане, разширяване, свиване, оплитане, отлитане – изобщо нечовеци управляват неавтомобили по немагистрала от бабуни. След бясната надпревара, която в най-лошия случай я превзимаш за по-малко от час, настъпва ключов момент от пътя – завоите за излизане от аутобана и поемането към следващата отсечка – живописното трасе Ловеч, Троян, Севлиево, Търново. Та как свършва магистралата – с дълги остри добре обозначени завои, на които отново никой и смята да намали, защото, както вече споменахме, става дума за извънземни, а те са като децата - нямат спирачки.

Част трета

Ако някъде по магистралата сте срещнали ТИР, може и да не сте го забелязали в бързината. Тук обаче няма как да не го видите, подушите, разберете какво носи, откъде идва и накъде отива, да научите регистрационния му номер, да опознаете нрава на шофьора му. Хвала на всички шофьори на тирове, които управляват в хармония с останалите автомобилисти! Не се шегувам. Пак тук, в тази отсечка, може да откриете как автобусите, които имат уж ограничение от 90 км/ч, могат да ви задминат със 120, като вътре дремуцат забързани за някой друг град граждани. Хубавото на тази част е, че е общо взето права отсечка, че се вижда всичко и че отново наоколо е красиво. Не случайно там хората са с добър нрав, балканджии и зевзеци. Мястото, на което живеят, им се отразява благотворно. В някакъв момент обаче човек доста се чуди накъде отива, защото табелите предимно са за Севлиево Grand Prix – какво е това Севлиево и каква награда те чака там - така и не става ясно. След отбивката към несбъдната награда все пак се появяват табели за Велико Търново. Този старопрестолен град. Чудя се кой е новопрестолният. Винаги може да се загубите там – може да решите, че сте ТИР и да тръгнете да обикаляте. Трябва ви навигатор, за да ви напътства да пребродите през двете безумни кръгови едно след друго – на които местните сякаш ходят по цял ден да се въртят и да ги разглеждат, вместо да се разхождат по Самоводската чаршия.

Част четвърта – някъде край Търговище, Омуртаг и още няколко хана (кана, пардон!)

Тук пак е красиво, пак има завои, маркировката е най-вече предупредителна – с много знаци за опасен участък от пътя, които не спират извънземните. Пътува се дълго, много, изморително е, с усещане за по средата на нищото, нищо че в това нищо се намират няколко български столици, явно прабългарите са си падали по нищото.

Емоционална интермедия за красотата

Може би това нищо е красотата. Пейзажът е спиращ дъха, има простор, малки хълмове, долчинки, букове, свежест, много цветове по нивите, които все още са само поля и не се обработват особено много, а някак от само себе си, от нищото. Мирише на земя, дори и на пътя. Красиво е. Има особена светлина там.

Никой не спира в нищото. Защото няма къде да се спре.

Край на интерлюдията.

Част пета – Шуменското плато

Шуменското плато започва отдалече с един крайпътен ресторант до едно водно пространство. Хубаво е и вече пътникът си мисли, че е все по-близо до морето. После настава някаква истерия. Всеки отново се забързва към онова море, ставащо все по-близо в тази бързина. В Шумен има катаджии, като навсякъде, но тези в Шумен много уважават трафика от отбивката от Търново, и понеже сме егоцентрици, а егото ни се помещава в София, ще я наречем отбивката от София. Пак там особено се проявява шофьорската колегиалност, ограничаваща се единствено в присветкването с фаровете. Едва ли някой е отбивал в Шумен, защото бърза за магистралата. Тази магистрала беше много добра преди. Сега е надрана и с парцалив асфалт, на места така те премята, че едвам се задържаш на пътя. Но си все по-близо до Варна, а като видиш кабинките на Девня, може да го броиш, че си пристигнал.

Част шеста – няма такава част, тук набързо завиваш към Аксаково, малко се бъркаш, ама след толкова много път си свикнал опипом да се оправяш по родното трасе и хващаш към Оброчище, малко остава, приятно е, най-много да се разминеш с някой огромен комбайн, какъвто не си виждал дори и на Пловдивския панаир (това винаги ме радва, защото нали уж едно време Добруджа е била житницата на Европа) и караш към разклона на Оброчище. После всичко е ясно.

Смисълът на този текст не беше пътепис. Смисълът на този текст беше да се изведат някакви правила, някакво обобщение, поука за българските пътища. Очевидно обаче тези пътища са неописуеми – опасни, тесни, дори и да са широки, пак опасни, стари, дори и да са нови, не се поддържат, пак опасни, заради хората, които карат по тях. Дори и да има магистрала от София до Варна, не искам тя да е като магистралата от София до Ябланица или от Шумен до Варна. Искам я добре направена, добре маркирана, с много асфалт, с равен асфалт, с бензиностанции по пътя, с разумни завои. Искам Бойко Борисов да пропътува тази отсечка с обикновен опел астра, фиат уно или голф двойка. А не да ме задминава с кортеж от пет автомобила и да ми демонстрират джеймсбондовски мурафети. Искам и шофьорите да са земляни, да са нормални хора, а не безсмъртни камикадзе (хубав оксиморон се получи). Защото в момента единственият, когото го е грижа за българските пътища, е Бог. Дори и да не вярваш в Бог, след този трафик си убеден, че съществува и че само той те е опазил. А той има много неща да прави, както казва о. Кънчо – не бива да го безпокоим за щяло и не щяло.

П. С. Мога да ви разкажа и за връщането – ама нали и вие бяхте там, в задръстването и в аварийната лента на влизането на тунелите карахте със 150.  

Saluti e baci (Салюти, ебачи, един вид)

(Изборът на снимка е единствено заради необяснимото участие в нея на мушморока Павел Колев*)

Когато великият футболист Лотар Матеус си тръгваше от Интер Милано през 1992 г., Италия го изпрати със saluti e baci (поздрави и целувки).
За тези 18 години, преди самото Провидение да ни го натресе, футболистът Матеус бе успял да: счупи редица рекорди, някои от които държи до момента; натрупа сума ти отличия и изпусне още толкова; се разпише много пъти (NB! Споменаваме само Боби Михайлов заради пряката връзка с темата)

и да се оттегли като най-големия.
В същите 18 години треньорът Матеус успя да: си поиграе девет месеца на треньор в Рапид Виена; развали шампионския отбор на Партизан Белград; обещае на унгарския национален отбор, че ще го направи поне втори в кампанията за световното през 2006; се разпише за по няколко месеца в Бразилия, Австрия и Израел.
През тези 18 години човекът Лотар успя да: се разведе с майката на двете си дъщери Силвия; се ожени и разведе с швейцарската моделка Лолита (този детайл ще е важен по-долу) Морена; забърше в белградските нощни клубове третата си съпруга Марияна Костич (за която Лоти също бе трети съпруг); се ожени на 47-годишна възраст за 21-годишната украинска лолитка и моделка Лиляна Чудинова (с която вече живеят разделени).
Затова недоумявам, защо когато когато посредственият треньор Лотар Матеус кацна в София през 2010 г., не го посрещнахме със "Салути, ебачи!". Очевидно не само pERSONAL pENDING си го е помислил, защото Христо Комарницки го илюстрира в "Сега" веднага:

Без да навлизам в непроходимите дебри на народопсихологията и да гадая за неистовото желание да доведем на всяка цена чужденец за треньор на фолкзвездите ни, подвизаващи се в свободното си време и като Репрезентацията, ще отбележа, че Матеус взима по 30 хиляди евро на месец (според "7 дни спорт"), или 360 хиляди на година, което е повече от подозираните 200 хиляди за хасковския гигант.

Широко ширещото се подозрение е, че отговаряйки на въжделенията на цяяла Младост-4, Обеля-3, Дружба-6, Надежда-найсе и другата (по-добрата) България, Боби Михайлов ще се опита да изравни резултата от дузпите (срв. снимката по-горе) с два хода - ще натрие носа на разбирачите (т.е. всички нормални български мъже и немалка част от прелестните ни жени), като им покаже, че "и с чужденец не става, бе", а междувременно ще трансферира някой и друг разпиздяй, нашарил ръцете си със "салюти, ебачи", ама на китайски и пърхащ небрежно, докато "бродира по зеления килим".

Така хем разбирачите от горния абзац ще поцъкат малко с език: "ееейй, верно, че не ставало с чужденец, бее", "щом и Матеус не можа да ни оправи...", "абе, българска работа" (това не знам дали е релевантно, но то е малко паспарту - като не знае човек кво да каже в една компания или когато сяда в купето на пияния влак до морето винаги може да отпочне темата с тая реплика, придружена от цъкане с език и тежко двукратно покимване с глава), хем боби мих (да не се бърка с моби дик) ще заработи някой лев, пък нали и половината рода в национала рита - за семейството трябва да се мисли!

Затова като всеки нормален разбирач си гледам волейбол и си се кефя на отбор с дух и воля за игра.

Останалото? В случая с Лотар е вече игран мач.

*Участието на П.Колев в снимката се изясни, но pERSONAL pENDING настоява да я запази заради китната композиция Йебачи :)

SMS премиерЪ

Долният текст е от блога на baklavi4ka и е публикуван с нейното изрично съгласие.

Онзи ден Божо Белята каза за шефа, че бил „скръндза”. Пари не давал за медийна любов. Днес шефът каза, че парите били важни, любовта не.

Изобщо един такъв диалог се заформи, че се обезпокоих да не си извади обществото погрешно мнение за нашия министър-председател. Да, той не е самолет, не е куршум, а е просто Супермен, но в никакъв случай не е скръндза що се отнася до Любовта. Той дарява и бива дарен!

Любовта на нашия премиер, знаем, е любов към всички. Въпреки лошия генетичния мат’риал, състоящ се от 2 милиона цигани и още толкова изкуфели пенсионери, които гласуват за БСП по линия на кебапчето и носталгията, той ни дарява вкупом с гласа и лика си от рано сутрин – от бТВ, през Нова и специалните обръщения към народа чрез агенция „Фокус”, до ежемесечните интервюта, ексклузивно за Мадам В. и читателите на в. „Труд”.

Тази му любов е ясна и очевидно очевидна. Изразява се в десетки прерязани ленти, поне още толкова разбити бутилки и нахранени с пита с мед от личната му ръка девойки в носии, съпътстващи подобен род мероприятия. И това в името на всинца ни – да имаме магистрала, по която да ходим до перлата в короната - Слънчев бряг и газопровод, който да ни освободи от оковите на руския феодализъм.

Нашият премиер е способен да дарява, защото той сам е надарен. - С рядкото чувство да обичаш сам себе си и то по много. Той пита, той се вслушва в съвети, сляпо вярва на народа, дори когато народът е под формата на Румен Петков, който води “шейха”на Абу Даби да стои „Формула” 1 у нас.

Но най-голямото и масово разпространено чрез мобилните оператори доказателство за споделената му любов, е дълго бленуваният от всяка репортерица след събитие с премиера sms ‘Kak be6e?’.Обикновено позивната намира отклик тутакси, но какво гласи той, можем само да гадаем. Засега се знае само, че историята не помни отритната от премиерската любов сънародничка в репортерска униформа.

Тук трябва да вметна, но нека това не се отразява на доброто ви впечатление за фантазьорските качества на министър-председателя, че наскоро една колежка ми даде книжка със спомени на приближените на Тодор Живков за Тодор Живков. Там шефът на НСО споделя как бай Тошо имал навика след всяко своя публична изява да пита приближените си „Как мина?”. Та в този смисъл репотрериците на настоящия премиер могат да се чувстват и негови приближени.

С риск да предизвикам ревност у мнозина, ще ми се да мога да кажа, че малцина от пратеничките на различните редакции са му близки и физически освенsmsопосредствано. Но уви, не мога. „Да те чука гардероб, а да ти влиза само ключето” е твърде широко разпространено сред дамите от гилдията описание на Любовта, с която ги дарява премиерът.

Защо ви разказвам всичко това ли? Ами защото 1) само така мога да пресека гнусните нападки на опозицията, че министър-председателят оказва натиск върху медиите (поне не и когато не е отгоре) и 2) само така мога да си обясня новината от деня, че министър-председателят е пращал sms-и на обвинения в рекет, сводничество, организиране на престъпна група и т.н. „лоялен гражданин” Алексей Петров.




(Бел. Personal Pending) По темата може да се прочете и тук - от другия единствен сред журналистите, който отдавна затръби за есемесите на Бойко.