Разстоянието от София до Албена е сравнително малко – малко под 500 километра или за протокола – 452, като не минаваш през Варна. Взима се за 6 часа, като спазваш знаците, намаляваш на камерите и в моментите, когато отсрещната колона ти присветва – значи около десетина пъти общо. Целия път може да се раздели на различни теми и има своите особености.
Първата – излизане от София
Съпътствана от заспали забързани шофьори, управляващи в софийски стил, без значение колко е часът; софийски радиа, които се разпадат на първия завой и залитането по магистралата, като не е много ясно къде започва тя – край Богоровите, Яна, от Джъмбо или от някъде другаде. Маркировката я няма никаква, а стигаш до някъде, откъдето вече е започнало състезанието.
Втора част - магистралата
Ех, магистралата. При спокойно време – все пак техническото съоръжение става. Природата наоколо е красива и може да се наслаждаваш на живописните гледки. Ако вали дъжд обаче е страшно. Ако те заслепява слънцето – също. И в двата случая около тебе се изпълва с извънземни, които не се подчиняват на земните закони за гравитация, триене, осукване, обтягане, разширяване, свиване, оплитане, отлитане – изобщо нечовеци управляват неавтомобили по немагистрала от бабуни. След бясната надпревара, която в най-лошия случай я превзимаш за по-малко от час, настъпва ключов момент от пътя – завоите за излизане от аутобана и поемането към следващата отсечка – живописното трасе Ловеч, Троян, Севлиево, Търново. Та как свършва магистралата – с дълги остри добре обозначени завои, на които отново никой и смята да намали, защото, както вече споменахме, става дума за извънземни, а те са като децата - нямат спирачки.
Част трета
Ако някъде по магистралата сте срещнали ТИР, може и да не сте го забелязали в бързината. Тук обаче няма как да не го видите, подушите, разберете какво носи, откъде идва и накъде отива, да научите регистрационния му номер, да опознаете нрава на шофьора му. Хвала на всички шофьори на тирове, които управляват в хармония с останалите автомобилисти! Не се шегувам. Пак тук, в тази отсечка, може да откриете как автобусите, които имат уж ограничение от 90 км/ч, могат да ви задминат със 120, като вътре дремуцат забързани за някой друг град граждани. Хубавото на тази част е, че е общо взето права отсечка, че се вижда всичко и че отново наоколо е красиво. Не случайно там хората са с добър нрав, балканджии и зевзеци. Мястото, на което живеят, им се отразява благотворно. В някакъв момент обаче човек доста се чуди накъде отива, защото табелите предимно са за Севлиево Grand Prix – какво е това Севлиево и каква награда те чака там - така и не става ясно. След отбивката към несбъдната награда все пак се появяват табели за Велико Търново. Този старопрестолен град. Чудя се кой е новопрестолният. Винаги може да се загубите там – може да решите, че сте ТИР и да тръгнете да обикаляте. Трябва ви навигатор, за да ви напътства да пребродите през двете безумни кръгови едно след друго – на които местните сякаш ходят по цял ден да се въртят и да ги разглеждат, вместо да се разхождат по Самоводската чаршия.
Част четвърта – някъде край Търговище, Омуртаг и още няколко хана (кана, пардон!)
Тук пак е красиво, пак има завои, маркировката е най-вече предупредителна – с много знаци за опасен участък от пътя, които не спират извънземните. Пътува се дълго, много, изморително е, с усещане за по средата на нищото, нищо че в това нищо се намират няколко български столици, явно прабългарите са си падали по нищото.
Емоционална интермедия за красотата
Може би това нищо е красотата. Пейзажът е спиращ дъха, има простор, малки хълмове, долчинки, букове, свежест, много цветове по нивите, които все още са само поля и не се обработват особено много, а някак от само себе си, от нищото. Мирише на земя, дори и на пътя. Красиво е. Има особена светлина там.
Никой не спира в нищото. Защото няма къде да се спре.
Край на интерлюдията.
Част пета – Шуменското плато
Шуменското плато започва отдалече с един крайпътен ресторант до едно водно пространство. Хубаво е и вече пътникът си мисли, че е все по-близо до морето. После настава някаква истерия. Всеки отново се забързва към онова море, ставащо все по-близо в тази бързина. В Шумен има катаджии, като навсякъде, но тези в Шумен много уважават трафика от отбивката от Търново, и понеже сме егоцентрици, а егото ни се помещава в София, ще я наречем отбивката от София. Пак там особено се проявява шофьорската колегиалност, ограничаваща се единствено в присветкването с фаровете. Едва ли някой е отбивал в Шумен, защото бърза за магистралата. Тази магистрала беше много добра преди. Сега е надрана и с парцалив асфалт, на места така те премята, че едвам се задържаш на пътя. Но си все по-близо до Варна, а като видиш кабинките на Девня, може да го броиш, че си пристигнал.
Част шеста – няма такава част, тук набързо завиваш към Аксаково, малко се бъркаш, ама след толкова много път си свикнал опипом да се оправяш по родното трасе и хващаш към Оброчище, малко остава, приятно е, най-много да се разминеш с някой огромен комбайн, какъвто не си виждал дори и на Пловдивския панаир (това винаги ме радва, защото нали уж едно време Добруджа е била житницата на Европа) и караш към разклона на Оброчище. После всичко е ясно.
Смисълът на този текст не беше пътепис. Смисълът на този текст беше да се изведат някакви правила, някакво обобщение, поука за българските пътища. Очевидно обаче тези пътища са неописуеми – опасни, тесни, дори и да са широки, пак опасни, стари, дори и да са нови, не се поддържат, пак опасни, заради хората, които карат по тях. Дори и да има магистрала от София до Варна, не искам тя да е като магистралата от София до Ябланица или от Шумен до Варна. Искам я добре направена, добре маркирана, с много асфалт, с равен асфалт, с бензиностанции по пътя, с разумни завои. Искам Бойко Борисов да пропътува тази отсечка с обикновен опел астра, фиат уно или голф двойка. А не да ме задминава с кортеж от пет автомобила и да ми демонстрират джеймсбондовски мурафети. Искам и шофьорите да са земляни, да са нормални хора, а не безсмъртни камикадзе (хубав оксиморон се получи). Защото в момента единственият, когото го е грижа за българските пътища, е Бог. Дори и да не вярваш в Бог, след този трафик си убеден, че съществува и че само той те е опазил. А той има много неща да прави, както казва о. Кънчо – не бива да го безпокоим за щяло и не щяло.
П. С. Мога да ви разкажа и за връщането – ама нали и вие бяхте там, в задръстването и в аварийната лента на влизането на тунелите карахте със 150.
Няма коментари:
Публикуване на коментар